Св. Гавриил Изповедник и юродив за Христа
1929 – 1995
Живот и творчество
Архимандрит Гавриил , роден като Годердзи Ургебадзе, е един от най-известните православни монаси в Грузия. Той е роден на Василий и Барбара Ургебадзе на 26 август 1929 г. в Тбилиси, Грузия. Той е кръстен като дете в църквата "Св. Великомъченица Варвара" в района на Навтлуги от бившата "сестра на милосърдието" Тамар Бегиашвили. Комунистическият режим беше яростно насилствен през това време; религията е била преследвана, църквите са били унищожавани и затваряни, а невинни хора са били убивани и депортирани. Годердзи е на около две години, когато баща му Васил Ургебадзе е убит при неясни обстоятелства. След това членовете на семейството му го нарекли Васико в чест на баща му.
Васико беше необикновено момче; от детството си той е бил надарен с Божествена благодат. Той строеше малки църкви от камъчета и палеше кибрит вътре в тях. Варвара, майка му (след смъртта на отец Гавриил, майка му влезе в манастира Самтавро като монахиня Анна. Тя е погребана до сина си), се страхуваше, че някой може да види действията на сина й, тъй като не беше изключено някой да може са шпионирали семейството им поради тяхното неподчинение на комунистическата идеология. В младостта си Васико се държеше странно; той често спираше да играе с приятелите си и предпочиташе да бъде сам в тишина. Въпреки това той все още се занимаваше с необичайна дейност; вземаше малка пръчка в ръцете си и бягаше. Чуруликащите птички кацаха на него и го следваха по пътя, което изненада всички. Васико беше нежно дете. Не позволяваше да се поставят капани за мишки; ги хванал в клетка, а по-късно ги пуснал извън двора. Започва училище на шестгодишна възраст. Научаването на четене, писане и аритметика му дойде лесно и той спечели много възхищение от своята доброта. На 7-годишна възраст той за първи път чу името на Бог, което оказа дълбоко въздействие върху ума му и напълно преобрази обикновения му живот. Скоро той събра достатъчно пари, за да си купи евангелие, което бележи началото на изцяло новия му живот. От този ден до смъртта си монах Гавриил е изпълнен с една особена мисъл и посвещение – да живее само за Христос. Той прекарваше цялото си време в четене на неговото Евангелие и не проявяваше интерес към нищо друго; той отделял минимално време за уроци, за да има повече време за своето Евангелие. Преди да си легне той влизаше в стаята си и продължително се молеше пред иконите. Няколко дни преди смъртта си монах Гавраил си спомня този период от детството си:
- „Седях на балкона на втория етаж, потънал в мисли, когато вътрешен глас ми продиктува да погледна към небето. Изправих се, приближих се до ръба на балкона, погледнах нагоре и видях голям кръст издигнат в небето. Тогава не знаех, но сега разбирам, че това беше кръстът, който трябваше да нося от любов към Бог и моя народ." Друг спомен от същия период от детството му е следният: „Докато спях през нощта, внезапно се събудих и видях демон с ужасяващо лице пред себе си. Той ме гледаше с ярост. С Божията милост аз не се уплаши, но се напрегнах. Но не предприех нищо, за да го изгоня, а само го погледнах учудено. Той ми изрева – „Ти се караш срещу мен, бе?!“ и ме удари с юмрук."
Когато Барбара влезе в стаята, тя намери сина си в безсъзнание. Все пак Бог беше спасил живота на своя избраник.
Малкият Васико все пак извлече някаква полза от тази случка, както свидетелства монах Гавраил в един от спомените си: „След като видях Демона, вярата ми в Христос се засили и аз заявих – щом Демонът съществува, то Бог съществува в още по-голяма степен. Нещо повече, започнах да оценявам красотата на човешките същества."
На 12-годишна възраст Бог дарява Васико с божествена сила и откровения поради неговата истинска любов и непоколебима преданост.
Монахиня Пелагия, бивша игумения на гурджанския женски манастир на Св. Богородица, която беше връстница на монаха Гавриил и неговия съсед, си спомня: „Един летен ден чичо ми се прибра и извика силно, за да чуят всички – „Слава за Христос, нашия Господ, изглежда, че Той запазва Своите избрани на земята. На въпроса: "Какво се случи? Какво ви изненада?" Той отговори, като разказа следната забележителна история: "Вървях към къщи по стария път на Света Варвара. Когато се приближих до разрушената църква на Свети Георги, забелязах Годерджи, синът на Васико, усърдно разчистваше църквата от големи камъни под горещите слънце. Погълнат от работата си, той известно време не ме забелязваше. Като видях това, аз мълчах, но когато най-накрая ме видя, той ме поздрави сърдечно и ми каза: „Ела, чичо Муха, и ако можеш, помогни аз с това" - той посочи към голям камък. Чичо ми, известен като Муха (което означава "дъб") поради неговата сила и мъжество в борбата, всъщност се казваше Джордж. Муха продължи: "Напрегнах цялата си сила, но успях "Не мърдайте камъка. Тогава Васико изрече: "В името на Христос!", вдигна камъка и го добави към другите камъни, които беше събрал от църквата." Семейството ни имаше религиозни вярвания, но поради атеистичния режим се въздържахме да посещаваме църковни служби и да постим. Въпреки това от този ден чичо ми започна християнски живот. По време на
Втората световна война обедняха хора, които нямаха достъп до фронтовата линия информация често търсеше Васико, за да получи новини за техните роднини.Въпреки че беше само на 12 години по това време, отец Гавраил отговаряше на всички посетители и проповядваше, като ги съветваше: „Обърнете се към църквата, останете твърди във вярата си в Христос и пазете спасение на душите ви." Неговите пророчески думи последователно се оказват верни и той печели голямо уважение от хората. Забележителните способности и очевидното ясновидство на Васико работят за възстановяване на доверието на хората в Църквата. Младият Васико обаче не приема похвала и почит от другите , проявявайки необичайно смирение.Той се поставяше сред боклука и провъзгласяваше високо: „Винаги помни, Васико, че ти си нищо друго освен да откажеш и никога да не се цениш високо.“ Членовете на семейството му бяха недоволни от подобно поведение и дори го наказаха , но хората се въздържаха да му се подиграват или обиждат.
Заслужава да се спомене още едно забележително събитие в годишния живот на монах Гавриил. По време на съветските чистки и гонения хората са криели икони на тавани или други скрити места. Тъй като много хора се поколебаха във вярата си и не успяха да покажат нужното уважение към тези свещени предмети, младият Васико се зае да се обърне към тях. Той се приближаваше до такива хора и казваше: „Имате икона в къщата си“ (посочвайки точно нейното местоположение). „Трябва или да се отнасяте към него с необходимото благоговение, или да ми го дадете. Аз ще го пазя. Ако някога пожелаете да си го върнете, елате при мен и аз с радост ще ви го върна.“ Някои се вслушаха в думите му и запазиха иконите си, а други, без такова намерение, му предадоха иконите си. Всички бяха изумени от поведението на младото момче. Васико пачеше тези икони с особена любов. Той щателно и внимателно украсява иконите в своята църква и в килията на Самтавровия манастир. Тези красиво украсени икони сега красят почти всички стени и тавана, оставяйки незаличимо впечатление на поклонници и посетители. Спокойният живот на Васико обаче бил кратък. Майка му Варвара била честна и трудолюбива жена. Тя притежаваше младежка красота и се омъжи рано на 14-годишна възраст. От първия си брак тя роди три деца - Ема, Майкъл и Годерджи (Васико). След семейна трагедия, свързана със смъртта на съпруга й, 22-годишната жена се оказа в безпомощна ситуация. Без да има на кого да разчита, тя работеше неуморно, за да издържа семейството си. От втория й брак се ражда дъщеря – Жулиета. Монах Гавриил се сблъсква с първото си сериозно предизвикателство на 12-годишна възраст. Въпреки че майка му не е лишена от религиозни наклонности, тя не одобрява сина си да води религиозен живот. Първоначално изненадана от пламенната преданост на сина си към християнството, тя скоро стана свидетел как вярата му пуска корени и расте непоколебима. Тя горещо призова сина си да изостави избрания от него път. "Не се измъчвайте! Живейте като обикновените хора! Бъдете религиозни, но не позволявайте на желанията ви да бъдат фиксирани единствено върху Евангелието и религията!"
Много години по-късно, когато монах Гавраил лежал тежко болен и след година починал, майка му и сестрите му го посетили. Разплакана и обезумяла, Барбара умоляваше сина си: „Какъв живот си водил, Габриел? Пълен със страдание и нищо друго?! Никога не си имал правилно детство. Би било по-разумно да се вслушаш в съвета ми и да се грижиш по-добре за себе си . Ти беше мъж, нали?!" Виждайки майка си да плаче със сълзи на очи, Габриел изпита чувство на разкаяние, не за себе си, а за майка си, която все още не можеше да разбере вътрешното му призвание. Тя беше свидетел на трудностите на сина си и сълзите й бяха родени от дълбока болка. След кратко мълчание отец Гавриил отговори с нежен, мек глас: „Не бих могъл да водя различен живот“. Неговата решимост не се колебае от 12-годишна възраст. След поредния отказ от сина си, Барбара, в гняв, хвърли Евангелието в тоалетната. Васико веднага го извади, притисна го към гърдите си и извика жално. Това бележи последния момент, в който Васико е принуден да вземе решаващо за живота решение. В полунощ Васико взел евангелието си и излязъл от дома си. Късният есенен въздух го смразяваше, докато вървеше ден и нощ и накрая стигна до град Мцхета. Първата му спирка беше манастирът Самтавро, където игумения Анусия (Кохламазашвили) го посрещна с топлина, осигурявайки подслон и препитание. Тя обаче не можела да му позволи да остане, тъй като мъжете не били допускани в манастира. Тя му предложи да продължи до манастира Светицховели (Живостъл). Със сърдечни молитви пред Иверската икона на Самтаврската Божия Майка Васико поиска килия и право да живее в манастира. След като прекара три дни в манастира Светицховели, правителствен указ наложи непълнолетни лица да бъдат настанени там за продължителни периоди. След това Васико пътува до манастира Шио-Мгвиме, където намира убежище за три дни, преди да бъде насочен към манастира Зедазени. Тук живеели няколко възрастни монаси, които се грижили за младия вярващ, като му осигурили подслон в близост до манастира за няколко седмици. Поради засилен контрол от страна на правоохранителните органи, тези монаси организират преместването на Габриел в манастира Витания. Осигурен с подробни указания и малко храна, Габриел стигна до манастира Витания, където беше посрещнат от двама местни монаси – о. Георги (по-късно канонизиран като Св. Георги-Йоан Мхеидзе) и о. Йоан (по-късно канонизиран като Св. Йоан Майсурадзе). Тези монаси станаха най-ценните изповедници на Гавриил. След престоя му във Витания малко се знае за последващите му движения и местонахождение.
За известно време Васико намира убежище при мила жена на име Марго, която живее в Тбилиси и печели прехраната си чрез гадаене. Васико беше натъжен от факта, че такава добронамерена жена води погрешен живот и се отдава на греховни дейности. Един ден Марго се разболя и Васико я утеши, обещавайки, че ще се грижи за хората, които дойдат да търсят нейните услуги. Вярно на думата си, благочестивото дете поздрави дошлите в обителта на гадателя, проповядвайки любовта към Бога и подчертавайки важността на християнския живот. Надарен с дарбата на пророчеството, Васико участва в дискусии с посетители за потенциални бъдещи опасности и минали грехове, които са забравили. Той ги насърчи да изповядат греховете си пред свещеник и да се причастят към Светото причастие. Хората бяха изумени от поведението му. Марго, подтикната от влиянието на Васико, повярва в него и преустанови гадателските си дейности, възприемайки християнски начин на живот. Тази трансформация предизвика значителни слухове в Тбилиси през онези години. Междувременно майката на Васико продължила да търси сина си и в крайна сметка го открила. Разплакана, тя го умоляваше: „Моля те, върни се у дома и живей както искаш. Няма да преча на избрания от теб път.“ Сърцето й беше изпълнено с радост, когато се събра отново с него. Васико послушал молбата на майка си и се върнал у дома. От този момент нататък поведението на Барбара към сина й стана по-малко строго. Въпреки това тя многократно го съветваше да води обикновен живот и да не се фокусира само върху вярата си.
Около веднъж месечно Васико пътуваше до Витания и предлагаше помощ на възрастните монаси, ангажирайки се с различни задачи около манастира. На 16-годишна възраст тръгва на поклонение в Марткопския манастир. По време на това пътуване той се натъква на почитан монах на име о. Айтала, когото отец Гавраил високо уважаваше и по-късно си спомняше с дълбоко уважение и обич, описвайки го като „велик монах, надарен с ясновидство“.
Заслужава да се спомене и друга забележителна случка от живота на отец Гавриил през същия период: в един момент комунистическото правителство реши да обнови обществен парк близо до старото гробище Вера, където са останките на млади грузински войници, загинали във войната за независимост на Грузия през 1921 са погребани. Районът беше почистен с булдозери, груба акция, която засегна дълбоко Васико. Той взе това събитие присърце, събирайки разпръснатите кости в чували през нощта и тайно ги погребваше на по-сигурно и уважавано място.
През 1949 г. Васико е призован в съветската армия за военна служба. Бил е настанен в граничната част на Батуми. Въпреки строгия военен режим, той успява да спазва поста и дори тайно се отправя към църквата "Св. Никола", за да се причасти със Светите Тайнства. След като отбива задължителната военна служба, Васико се прибира у дома. Въпреки това животът му пое предизвикателен обрат. Той бил извикан в болница, където бил разпитан за виденията, които е имал през детството си – по-специално за срещата със злия дух на 12-годишна възраст. След няколко дни му било издадено свидетелство, което го обявява за психично болен, и му е забранено да заема каквато и да е работа. Отпусната му е пенсия за инвалидност от II категория, грубо нарушение на законовите норми. Съветските власти предприеха тези действия, за да гарантират, че човек с неговите силни вярвания не представлява заплаха за комунистическата система. 
Въпреки тези обстоятелства предаността на Васико към неговия духовен живот само се засили. В задния си двор той построил малко жилище, където живеел и извършвал своите духовни практики в спокойствие. Той продължи да посещава катедралата Сиони за молитви и проповеди. Не след дълго Негово Блаженство католикосът-патриарх на цяла Грузия Мелхиседек III забеляза младия вярващ. С благословията на Мелхиседек III Васико започва работа като пазач в катедралата Сиони и по-късно служи като четец. През януари 1955 г. е ръкоположен за дякон, а на 23 февруари полага монашеския си обет в манастира Моцамета в Кутаиси, приемайки името Гавриил. Само три дни по-късно той е ръкоположен за йеромонах от епископ Гавраил (Чачанидзе) от Кутаиско-Гаенската епархия в катедралата "Св. Св. Петър и Павел". От момента, в който полага монашеския си обет, монах Гавриил се отдава неуморно и с безгранична любов на Бога и ближните си. С одобрението на Мелхиседек III той първоначално служи в катедралата Сиони, а от 1960 г. нататък се посвещава на манастира Витания, заедно със своите скъпи духовни спътници о. Георги и свещеномонах Василий (Пирцхалава).
През 1962 г., след кончината на отец Йоан, отец Георги и свещеномонах Василий (Пирцхалава), правителството нареди затварянето на манастира Витания. Монах Гавраил се върнал в Тбилиси и със собствените си ръце построил седемкуполна църква в задния си двор. От 1962 до 1965 г. монах Гавраил служи в Троицката катедрала на Вси светии и привлича малка енорийска общност.
За съвременното поколение е доста трудно да си представи необичайна духовна способност на млад монах, предприел безпрецедентна и удивителна стъпка. По време на репресивния комунистически режим монах Гавриил проявява изключителна и безпрецедентна духовна смелост. В разгара на първомайската демонстрация през 1965 г. той предприе забележителна стъпка, като публично изгори огромен портрет на Ленин пред Министерския съвет. Безстрашно той заявява на шокираните зрители: „Не трябва да се отдава слава на този починал човек, а слава на Христос, който победи смъртта и ни даде вечен живот.“ Разярената тълпа го замеря безмилостно с камъни. В града е обявена тревога от първа степен, най-високата в Съветския съюз, и само намесата на печално известния 8-ми полк спасява монах Гавриил от смъртта. Макар и тежко ранен, със 17 фрактури на черепа и други части на тялото, монах Гавриил е откаран в изолатора на болницата за охрана. Той е осъден на смърт, а последвалото разследване е проведено в чиста формалност. Комунистическите власти обаче проявиха особен интерес към случая на монах Гавриил – те поискаха той да признае за предполагаем заговор в грузинската православна църква, предлагайки в замяна да пощади живота му. Въпреки продължителните изтезания, монах Гавраил останал непоколебим. Всъщност по време на разпитите си той повтаря характеристиката си на Ленин като звяр, което води до по-нататъшни брутални побоища. Тази удивителна и сензационна новина се разпространи в европейските и американски медии, оказвайки влияние върху политиката на Кремъл. Вместо екзекуция, монах Гавраил е обявен за психично болен и изпратен в психиатрична болница. Съветското правителство възнамеряваше да го затвори там за неопределено време. Бог обаче е запазил живота на своя избраник не за такава съдба. Интересно е да прочетете извадка от медицинското заключение:
Грузинска ССР Здравеопазване Градска психо-неврологична болница Тбилиси 19/1 – 1966, Тбилиси, ул. Електрони 1.
#666
Пациент: Василий Ургебадзе, роден през 1929 г., 6 клас образование. Адрес: ул. Тетрицкаро 11
Пациентът е приет в градската психоневрологична болница на 18 август 1965 г., докаран от затвора за принудително лечение. Диагноза: Психопатичен индивид, склонен към подобни на шизофрения празни епизоди. Той е изписан от болницата на 19 ноември 1965 г. Според медицинската му история той е имал видения на призрачен зъл дух с рога на главата на 12-годишна възраст... Пациентът твърди, че всички злини в света са резултат от злонамерени сили. Започва да посещава църкви, да се моли, да се снабдява с икони и да изучава църковна литература от 12-годишна възраст... Спазва пост в сряда и петък. Възрастни и войници се присмиват на вярванията му: „В сряда Юда продаде Христос за 30 сребърника, а в петък еврейските свещеници го разпънаха“. Мислите му изглеждаха изцяло халюцинаторни. От делото става ясно, че на 1 май 1965 г. по време на демонстрация той е подпалил голям портрет на Ленин, окачен на сградата на Министерския съвет. След разпит той обясни, че е направил това, защото смята, че изображението на Разпятието на Христос трябва да украсява това място, вместо да идолизира обикновен смъртен човек. Това породи съмнения относно психическото му благополучие, което доведе до насочването му за наредена от съда психопатична оценка. Оценката показа, че ориентацията на пациента е дезориентирана по отношение на времето, мястото и околната среда. Той участваше в шепнешком саморазговор, изразявайки вяра в съществуването на небесни същества, Бог, ангели и т.н. По време на разговора фокусът му постоянно се съсредоточаваше върху концепцията, че всичко е подчинено на Божията воля и т.н. Той беше изолиран от другите пациенти в отделението. Когато е участвал в разговор, той със сигурност е споменавал Бог, ангели и икони. Той показа неспособност да оцени критично състоянието си. Той е получил лечение, включващо аминазинфразия и симптоматична терапия, след което е преминал медицински преглед.
Акт на стационар № 42 1965 г.
Председател на комисията: кандидат по медицина, главен лекар Т. Абрамишвили,
членове: Й. Шаламберидзе и лекар Кропов.
Той е изписан от болницата на 19 януари 1966 г. и е отведен у дома от майка си.
Лекар: Лежава. 19 януари 1966 г.
Неблагоприятната оценка на съветските лекари служи като доказателство за дълбоката любов на отец Гавриил към Бога. Забележително е, че съветските власти са използвали описанието на отец Гавриил за неговия добродетелен живот като медицинско основание за освобождаването му от психиатричната болница. Този обрат на събитията, предизвикан от това, което изглежда е намесата на Божията воля, демонстрира невероятните неща, които могат да се случат, когато божествените сили се намесят в човешките дела.
Освобождаването на отец Гавраил стана седем месеца след влизането му в затвора, до голяма степен благодарение на усилията на известния грузински академик А. Зурабашвили. След три десетилетия, по време на службата си в манастира Самтавро, отец Гавраил беше посетен от йеромонах Герасим, член на братството на най-големия православен манастир в Америка „Свети Герман Аляски“. Впоследствие йеромонах Герасим издава в САЩ книгата „Христовият изповедник в днешна Грузия“, завършвайки я с думите: „Отец Гавриил ни благослови и ние си тръгнахме, свидетели на тържеството на новозаветната църква в наши дни. ." Въпреки факта, че свещеническият сан на отец Гавриил остана непокътнат, той беше отстранен от изпълнение на свещенически задължения. В резултат на това той посещава църковни проповеди заедно с енориашите и приема свето причастие като мирянин. Той често трябваше да се появява в отдела за сигурност, често се връщаше у дома след безмилостен побой. Имаше инцидент, при който побоите бяха особено тежки, правейки го неспособен да ходи самостоятелно. В този случай съветските служители по сигурността се свързват с членове на семейството му, за да ги информират за местоположението му, след като са го оставили в компрометирано състояние.
След този момент отец Гавриил взе решително решение да претърпи пълна трансформация в начина си на живот, въпреки че това беше невероятно предизвикателен път за него. Той избра да приеме нов подход: да се преструва на психично болен и външно да отхвърли обичайния си начин на живот. За разлика от предишното си мълчаливо поведение, сега той гласно проповядваше по улиците. Докато преди това се въздържаше от вино, той започна да пие в присъствието на други, преструвайки се на пиян. Това решение да се симулира глупост беше забележителен подвиг, който изискваше както духовна сила, така и божествен интелект. Това напомня за библейския стих от 1 Коринтяни 1:25: „Защото безумието на Бога е по-мъдро от човеците и немощта на Бога е по-силно от човеците“.
Изключителната скромност на монах Гавриил беше наистина забележителна. По-голямата му сестра, г-жа Ема, си спомня за него с голямо възхищение:
– „Не можахме да го разберем докрай. Душата му беше изтънчена още от детството му. След като го посветиха за свещеник, той спечели голямо уважение от хората. Винаги, когато монах Гавраил се прибираше, той влизаше в църквата си и често плачеше жално. Веднъж го чух да плаче през отворената врата на неговата църква и се притесних, влязох в църквата и го попитах: "Васико, братко, защо плачеш? Нещо ли те мъчи?"
– Той отговори: „Сестро, Христос се роди в ясли; въпреки това хората ми показват уважение и целуват ръката ми.“
Тези думи капсулират дълбокото смирение на монах Гавраил и неговата непоколебима отдаденост да живее живот на безкористност и служба, отразявайки смирението на Христос. Въпреки изключителната скромност на отец Гавраил, както светски, така и религиозни фигури го държаха с дълбоко уважение и почит, привлечени от неговите необикновени качества като любов, доброта, мъдрост, пророчески прозрения, познаване на скритите мисли и владеене на времето, пространството и материята. Изминаха четири години от освобождаването на монах Гавриил от затвора и приюта. Комунистическите власти намират неговата смела дейност и религиозна преданост за непоносими. Те взеха решение да разрушат църквата му, отражение на вътрешния конфликт между потисническата програма на режима и о. Непреклонният дух на Габриел. Но монах Гавраил възстановява църквата си на три отделни случая. В крайна сметка началникът на съветското полицейско управление и по-късно секретарят на окръжния партиен комитет тайно се обърнаха към него, за да предложат лично помилване. За кратко време отец Гавраил възстановява църквата и параклиса, но не в оригиналния им вид. Вместо първоначалните седем купола, той построява единичен голям купол. Тази красива църква остава запазена в този вид и до днес. През 1971 г., с благословението на Каталикос-Патриарх на цяла Грузия Епрем II и митрополит Илия (сега Каталикос-Патриарх на Грузия, който тогава ръководи Семинарията), отец Гавриил е назначен за свещеник в манастира и Семинарията Самтавро. Той получава собственост върху стара кула на цар Мириан като негова постоянна резиденция. Отец Гавриил от време на време изразяваше искрената си радост, казвайки: „По милостта на нашия Спасител и Дева Мария и с благословията на двама патриарси аз бях надарен с тази килия“.
От 1972 до 1990 г. отец Гавриил предприема забележително поклонническо пътуване, посещавайки църкви и манастири, които са били разрушени или изоставени поради натиска на комунистическия режим. Независимо дали пътуването беше продължително, отдалечено, физическо предизвикателство или криеше потенциални опасности, отец Гавриил често предприемаше тези поклоннически пътувания сам. В някои случаи обаче той беше придружен от група вярващи, които му помагаха по различни начини. Гледната точка и всеотдайността на отец Гавриил бяха обобщени в думите му: „Винаги вярвайте, че нашият труд не е напразен. Въпреки че днес много църкви и манастири са разрушени или затворени, светият Ангел, изпратен от Бога, вижда и слуша нашето усърдие и молба, и носи молитвите ни към Бог с радост и Го разбира за това Трудно ни е да правим всички тези неща сега Ходим в сняг и киша, покрити с найлоново фолио трябва да изнасяме проповеди, но ще дойде време и тези църкви и манастирите ще бъдат възстановени и службите ще бъдат възстановени“. По това време тази визия за възстановяване изглеждаше почти невъзможна за постигане. Самотните поклоннически пътувания на отец Гавриил и решимостта му да запази спомена за тези свещени места бяха доказателство за неговата непоколебима вяра, непоколебима отдаденост и трайна надежда за бъдеще, в което тези ценени места отново ще процъфтяват и процъфтяват.
През 1987 г. отец Гавриил избира за свое жилище малка барака в ъгъла, известен като Какловани, малка алея от орехи в двора на манастира Самтавро. Тази скромна барака преди това е служила за кокошарник в манастира. С течение на времето той беше излязъл от употреба. Отец Гавриил рядко излизаше извън манастира, напускаше го само за кратки периоди от три дни до седмица, преди да се върне в скромната си обител. Този начин на живот въплъщава едновременно неговото дълбоко смирение и аскетизъм. Да се подложиш на такива екстремни условия, да живееш в затворено пространство, където едва можеш да стоиш прав и да понасяш зимния студ без отопление – особено когато стените имат празнини от само 2-3 сантиметра – е пример за истински монашески аскетизъм. Монах Гавриил живееше предимно в тази малка барака, като само от време на време оставаше в килията си в старата кула. Веднъж пред него се явил свети ангел и му разкрил местоположението на част от Светицховели (Жив стълб), свещена реликва. Ангелът посочи точно къде е скрита реликвата. С почит монах Гавраил и монахините извадиха тази свята реликва и я поставиха в църквата „Самтавро Преображение Господне“, където се съхранява и до днес. 
През 1990 г. монах Гавриил пътува до манастира Шио-Мгвиме с намерението да живее самотен живот на отшелник. Но по време на престоя си там той получава божествено откровение да се върне в манастира Самтавро и да продължи да служи на хората. От този момент нататък, до смъртта си, монах Гавриил живееше в старата кула. Той отваряше вратите си за поклонниците като изповедник и всеотдайно служеше на ближните си с безкористна преданост към задълженията си. По време на напрегнатия политически период от октомври-ноември 1991 г. в Грузия монах Гавраил по уникален начин усеща надвисналата опасност от бъдещи трудности. Той често възкликваше: „Кръв на булевард Руставели! Кръв! Кръв на грузинци!“ Когато избухна стрелба по булевард Руставели и грузинците стреляха по своите сънародници, монах Гавриил удари камбаните в Самтавро и се разплака дълбоко. Той засили гладуването си и дори се въздържа напълно от консумация на храна. Предизвикателство е да се опише дълбочината на неговия скръб, сълзи и искрени молби към Бог и Дева Мария да спасят Грузия от предстоящата криза.
Монах Гавраил не правеше разлика между хората. Той споделяше радостите и скърбите на всички, които търсеха неговото присъствие. Колко от тях бяха спасени от пропадане в бездната на духовния мрак. С дарбата си на пророчество той ги насочил по пътя на истината.
Монах Гавриил до голяма степен прикриваше силата си на чудотворство, разкривайки я само при изключителни обстоятелства. Например, когато фундаментална християнска доктрина, като доктрината за едносъщната Троица, беше оспорена, той се позова на дадената му от Бога способност да върши чудеса, за да потвърди божествената истина. Веднъж го посетил грузинец, който бил последовател на индуизма и прекарал продължителен период в Индия под ръководството на духовен учител. Отец Гавриил взе парче хляб, прекръсти го в името на Света Троица и хлябът удивително се превърна в пламък, вода и жито. „Наблюдавайте това и разберете: точно както е със Света Троица в нейните три ипостаса – Отец, Син и Свети Дух“, обясни той. о. След това Гавраил отново направи кръстния знак и водата, житото и огънят се превърнаха в хляб. „Както този хляб остава цял и не може да се раздели, така е и Светата Троица – единосъщна и неделима.“
Веднъж игуменът на манастира Ксиропотамос от Света гора, архимандрит Йосиф, заедно с други монаси посети Грузия. Те дойдоха в Самтавро и получиха благословение от о. Габриел. Въпреки това, старейшината се възползва от възможността да упрекне отец Йосиф: „Как се осмелихте смело да заявите, че Богородица е „напуснала Грузия“? Ние сме под закрилата на Света Богородица чрез нашите молитви и нейната милост, дори и да не успеете разпознайте го и отхвърлете." Като чул тези думи, отец Йосиф бил поразен от ужас и веднага поискал прошка. Отец Гавриил, проявявайки присъщите си любов и състрадание, прегърна топло гръцкия гост и го покани да се присъедини към тях на масата. По-късно стана ясно, че преди да посетят Самтавро, гръцките отци са били и в катедралата Светицховели. Напрегнатите политически и икономически обстоятелства в Грузия, съчетани с духовните предизвикателства, пред които е изправена нация, наскоро освободена от атеистичния режим, накараха уважавания архимандрит Йосиф да изрази съжалението си за Грузия и мълчаливо да разсъждава: „Дева Мария, ти изостави Грузия! На
сбогуване развълнуваните отци предложиха на монах Гавриил да се премести в Света гора, но той отказа и отговори: „Моят Атон е тук. Не бих заменил моята любима Грузия за Атон." Приблизително по същото време дойде друго важно посещение от свещеник-монах Герасим, който беше пропътувал целия път от САЩ до Грузия с конкретната цел да се срещне с монах Гавраил. Отец Герасим беше служи в манастира, основан в Платина, Калифорния от известния американски йеромонах Серафим Роуз.След завръщането му в САЩ, отец Герасим и братството на Платина, Калифорния, посветиха статия на отец Гавриил в американското православно списание „Православното слово. "
В по-късните години от живота си отец Гавриил се разболя сериозно от оток. Освен това той получи нараняване на крака, което го остави прикован на легло през последната година и половина от живота му, правейки го неспособен да ходи. В редки случаи, издържайки мъчителна болка, той искаше помощ, за да седи извън килията си.Често казваше: „Твоят живот е мой живот. Ако не се жертвате за хората, нищо няма да постигнете." Въпреки състоянието си, духът му на гостоприемство остава неукротим. Преди нараняването на крака си той лично приготвяше ястия за всички, които идваха при него. Дори когато готвенето стана невъзможно, той искаше Майка Параскева или някой друг да приготви ястия и той ги предлагаше с огромна любов на своите посетители. Неговото непоколебимо усилие беше да насочи всеки по-близо до Бога. Неговите думи, изпълнени с божествена благодат и сила, имаха дълбоко въздействие върху всеки Неговите молитви бяха придружени от обилни сълзи, не оставяйки никой незасегнат от дълбоката му преданост.
През годините отец Гавраил се фокусира предимно върху учението за Бога и любовта към ближния, като наблягаше на значението на покаянието, смирението и добротата. Въпреки това, през последната година от живота си, той претърпя внезапна промяна в своето проповядване, насочвайки ученията си към темата за Последните времена. Той искрено споделя пророчества за бъдещи събития, като предупреждава своите слушатели: „Ще станете свидетели на възхода на Антихрист и ще се сблъскате с преследване. В онези времена трябва да търсите убежище в планините. Не се страхувайте! Точно както на израилтяните не им липсваше нищо по време на пътуването им през пустинята, след като са избягали от робството на фараона и Египет, по същия начин Бог ще се грижи за онези, които търсят свобода в Христос, като бягат в планините.Трябва да разберете, че този път ще ви отведе до Обетованата земя - Рая – и ще те огрее като слънце.“ В последните му дни ученията на монах Гавраил бяха съсредоточени единствено върху любовта. Със сълзи на очи той разказа своята мъдрост на всички, които го посетиха, подчертавайки: „Винаги помнете, че Бог е любов. Извършвайте добри дела според силите си, тъй като чрез такива действия ще спасите себе си. Прегърнете скромността, защото Бог изсипва милостта Си върху Своите смирени слуги. Покайте се за греховете си и не отлагайте за „утре", тъй като това забавяне е примка, поставена от Дявола. Обичайте се един друг, защото човек, лишен от любов, не може да наследи Царството небесно ."
В деня преди кончината си монах Гавриил изрекъл следните думи: „Дойде време за моето заминаване“. Галейки нежно иконата на нашия Спасител, която висеше над него с дясната си ръка, той потъна в мълчание за кратък интервал, преди да продължи: „Следвам Те, Христе, от 12-годишна възраст. Готов съм, вземи ме!“ През цялата тази нощ, търпяйки агонизиращи болки до 4 часа сутринта, той започна да диша тежко и да вика: „Мамо, мамо; Сестро, сестро!“ До него се събраха всички присъстващи – членове на женския манастир, семейството му, миряни, лекар, свещеници. Отец Гавраил с умиление впери поглед в иконата на Свети Николай Мирликийски Чудотворец. Архиепископ Даниил отслужи молебен за загиналите. С наближаването на последните му мигове отец Гавриил се усмихна и почина в състояние на спокойствие. Беше 2 ноември 1995 г. По последна воля монах Гавриил беше положен в двора на манастира Самтавро, увит във вретище по древен монашески обичай. Множество хора, които го държаха, обградиха тялото му по време на погребението. С колективно нежелание да се пусне пръст върху него, пръстта беше разпръсната до гроба. Забележителното е, че земята сякаш се движеше от само себе си, нежно го покриваше, притискаше го в прегръдката си, докато тялото му беше напълно покрито със земя. В съответствие с неговите инструкции на гроба му са изписани следните думи:
„ИСТИНАТА Е В БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДУХА” – Монах Гавриил
На гроба на монах Гавраил се извършват множество чудодейни изцеления. Има няколко книги, публикувани в Грузия, както и в други страни за учението, живота и делата на архимандрит Гавриил.
На гроба на монах Гавриил